Айде сега две съвършено безмислени... де да знам и аз какви. Първото е просто упражнение по стил, без история, ей така... Второто си има специална емоционална история, тъй че да не се сърдите, че е такава боза. ^^
P.S.: Заглавия си нямат. Any ideas?
Идиотизъм 1:
Дълго се взирам в нея и се чудя на какво ми прилича. Гледам я тъпо, сякаш се виждаме за пръв път, а се познаваме от толкова много време... Здравей, казва тя, и ми се усмихва някак лицемерно. Като че ли не знам, че нощем и при други ходи...
Та говорех за това на какво прилича. Парченце светлина, после обръч от тъмнина. Това мъничко парченце светлина... Него виждам, когато се взирам в Нея, в тъмнината. А то е мъничко. Истинската Тя се спотайва в гънките на завивките ми, в косата ми, в ключалката и навсякъде другаде, където не гледам в момента.
От ключалката долита хрущящ звук. Поглеждам натам - вече не е там тъмнината, избягала е още щом погледнах и сега се киска точно зад гърба ми.
С бодра крачка в стаята нахълтва сестра ми, като на манифестация. Със зачервени бузки, не много прилична пола и широка, лъчезарна усмивка, умерено алкохолизирана ме поздравява и ми лепва редовната целувка по бузата. Тя, тъмнината, веднага се скрива някъде. Никога не е харесвала сестра ми, явно аз съм по-добър слушател, защото идва само когато съм сам. Винаги, когато си мисля за нея, се изчервявам. Даже си мисля, че може и да съм влюбен. И сега случайно се сещам за нея и свивам свенливо очи. Сестра ми забелязва това и се изсмива добродушно.
-Ял ли си? - пита ме тя, сякаш не помни колко пъти ме е виждала да го правя. От деца ядем заедно.
Разбирам, че ме е питала за вечерята и вдигам неопределено рамене - аз такива неща не помня. Някъде изсвирва клаксон. Сестра ми наостря уши като ловджийско куче и се изправя. Познал съм значи, за нея е - пак онзи, приятелят й. Тя се изправя набързо, изтърсва някакво глупаво извинение и изчезва точно така внезапно, както се бе и появила. Врата се затваря след нея и аз със закъснение се сещам да й помахам с налудничава усмивка. На сестра ми, не на вратата. Но нея вече я няма и аз въздъхвам облекчено. Ставам с усилие и също се оправям. Отново клаксон. Този път е за мен.
Мъчно ми е, че ще трябва да се разделя с нея, но мислено й обещавам, че ще е само за малко, че ей сега ще се върна, уверявам я, че тя винаги ще ми бъде най-близка, макар че няма никакъв смисъл. Тя вече го знае. Разколебавам се само за секунда, после щраквам ключа на лампата и излизам тихичко от вкъщи.
Хубава нощ е. Небето е ясно, сякаш невидима майка е умила внимателно всяко малко облаче, а после грижовно е завила небето с теменужено одеало на звезди. Неволно поглеждам към прозореца на апартамента. Усмихвам се. Да, сега тя е там, цялата къще е нейна, а като се прибера ще ме посрещне топла и уханна, ще ме обгърне нежно и тихичко ще се свие в обятията ми.
В колата вече ме чака някой. Красива млада жена с черна коса и кадифена кожа. Усмихва се, подканва ме весело да побързам и ми говори нещо. Какво - представа си нямам. Неохотно се качвам при нея и хвърлям последен поглед към къщи.
Отново се изчервявам. Не, че съм слаб, просто тъмнината е по-силна. Не, че не обичам чернокосата - просто съм свикнал с Нея, с тъмнината. Разбирате ли, тя е моята тъмнина...
Идиотизъм 2:
Беше адски глупаво да го прави. И аз го казах, разбира се.
-Държиш се като дете.
Ножчето лежеше в прахта до нея, заедно с останките от още хиляди и хиляди такива вечери. Знаех, че няма да го направи, от месеци ми се заканваше. И бях спокоен. Кестенявата й коса се спускаше на мръсни кичури по лицето и раменете й. Мразех когато я оставя така.
-Дръж се като момиче, мамка му! Изглеждаш грозна така. - казах й троснато аз. Очите й пак се наляха със сълзи. - Недей де... Имам предвид, че имаш хубави очи, показвай ги.
Явно присъствието ми изобщо не я впечатляваше. Подадох припряно ръка към нея й и прибрах досадната коса зад ушите й. Чак сега забелязах! Очите й се бяха изцъклили, зениците й се бяха свили. Изглеждаше все едно не е спала от години. Явно още я държеше... Зарових в раницата й и извадих половинлитрова бутилка вода.
-Май попрекалихме, а? - направих опит да се засмея. Прозвуча страшно изкуствено. - Само секунда...
Напълних ръцете си с вода и се приближих към нея. Блъсна ме с ръка, но аз хванах ръцете й и все пак я измих.
-Е, не е ли по-добре? - надявах се да я разведря.
Не, не беше по-добре. Пак приличаше на призрак. Беше увила ръце около коленете си и се клатеше напре-назад. Мърмореше си нещо.
-Голяма си невротичка понякога. - поклатих глава аз и извадих кутия евтини цигари от раницата й. Запалих последната.
-Няма повече. - казах аз и даже обърнах кутията да видя няма ли да изпадне някоя последна. Нямаше. - Искаш ли да си дръпнеш?
Не разбрах дали поклати глава или просто трепереше.
-Точно така, не е хубаво да пушиш. - ухилих се аз съвсем не на място и си дръпнах блажено. - Искаш ли ми якето? Казах ти да не се обличаш така курвенски. И без това си кльощава. А и ще настинеш...
Тате ми беше донесъл якето от Швейцария. Винаги беше искала да го поноси... Сега защо не искаше да го облече? Покрих слабите й рамене с него, но тя продължи да трепери..
-Миналия път беше по-забавно. Пак пропиляхме стоката напразно! Не трябваше да идваме... Защо ме накара? - ядосах се. Вечерта наистина не беше най-подходящата. - А кой знае кога пак ще имаме пари... Няма значение. Знаеш ли, обичам когато говориш. Умна си. Сега защо мълчиш? Ето, косата пак ти е в очите! - поклатих глава. Пуснах фаса и го стъпках. Пак преместих косата й. И най-сетне ме погледна. Направи някаква гримаса, нещо като усмивка. И аз и се усмихнах и я целунах по челото. Изправих се и забих поглед в стената. Местех се от крак на крак, беше ми студено без якето. Каква гнусна сграда! Всъщност не беше сграда, беше само постройка, неизпълнена мечта... Само голи стени, потънали в прах и боклуци, останали от събиранията с компанията. Разбира се, компанията! Само преди часове бяхме заедно тук, само преди часове бях целунал момичето на мечтите си... Ели, момичето с мен, моята най-добра приятелка сигурно много се радваше за мен... Обърнах се да я видя. Лежеше върху якето ми с ножчето в ръка. Имаше кръв по ръката й. Сигурно спеше...
-Ели, много е късно. Аз си тръгвам, но ти остани ако искаш. Вземи и якето. - казах й. На кой ли всъщност съм го казал?...
Забързах към вкъщи, беше много студено. Нашите сигурно още ги нямаше... Все едно, бях адски спокоен. Нали знаех, че още утре щяха да я намерят...
Сря Апр 04, 2007 7:08 am
И направих няколко снимчици из нас.... И от снимчиците - няколко профилчета... Иии... Ето какво се получи:
а синьото коте много ми хареса..аватарите даже си ги имам 
